Медийната етика в Албания: етичен кодекс и криза Майлинда Шакири Макар че в Албания съществува журналистически етичен кодекс от десетилетия, значителна част от населението се съмнява, че медиите действително го спазват. Какво очакват албанските граждани от медиите и защо съществуващите механизми не успяват да гарантират това? 33% от албанците смятат, че общественият интерес е най-пренебрегваното задължение на журналистиката – дори в сравнение с други етични принципи като точност, независимост и отчетност. През 2023 г. в държавния регулативен орган за аудиовизуалните медии – Autoriteti i Mediave Audiovizive (AMA) – са подадени приблизително 390 жалби. Представителна извадка, направена от Албанския медиен съвет (Albanian Media Council – AMC), също показва, че само за един месец в десет медии са документирани над 70 нарушения на етичния кодекс.[1] Две неотдавнашни изследвания разглеждат този проблем: какво очаква албанската общественост от медиите и достатъчни ли са съществуващите механизми за надзор, за да отговорят на тези очаквания? И двете изследвания стигат до сходен извод: в Албания не липсват формални правила. Националният етичен кодекс за журналистите е в сила от 1996 г. През 2018 г. той е преразгледан с подкрепата на Европейския съюз и Съвета на Европа, а впоследствие обхватът му е разширен и към онлайн медиите. Въпреки това заложените в него стандарти – като задълбочено проучване, редакционна независимост и ясно ориентиране към обществения интерес – често се нарушават. Това поставя въпроса: защо кодексът остава неефективен? Обществени очаквания и възприятия Политолозите Пранвера Скана и Блерина Герази от Университета „Александър Мойсиу“ в Дуръс съчетават представително проучване на общественото мнение с качествени интервюта и фокус група в изследването си „Обществените възприятия за социалната отговорност на медиите в развиващите се страни: казусът Албания“, публикувано през 2024 г. в списание Frontiers in Communication. В периода от октомври 2022 г. до март 2023 г. са проведени 1321 анкетни интервюта лице в лице в пет албански града: Тирана, Дуръс, Елбасан, Шкодра и Вльора. Проучването е допълнено от 20 задълбочени качествени интервюта със заинтересовани страни, сред които преподаватели, анализатори и изследователи на медиите. През септември 2023 г. е проведена и фокус група с участието на 28 журналисти от различни медии.[2] Резултати от общественото проучване и фокус групата Изследването прави разграничение между очакванията на обществеността към медиите и оценката ѝ за тяхната действителна работа. По отношение на очакванията на първо място са точността и достоверността на информацията (27%), следвани от независимостта – тоест свободата от политическо и икономическо влияние (15%), чувствителния подход към трудни теми (14%) и ориентацията към обществения интерес, която е приоритет за 12% от анкетираните. Когато обаче оценяват реалното състояние на медиите, респондентите очертават почти обратна картина: 33% смятат, че общественият интерес е най-пренебрегваното задължение на журналистиката, изпреварвайки дори независимостта и многообразието. Очакванията на 44% от анкетираните съответстват на теорията за социалната отговорност на медиите. Според тази теория медиите трябва да служат на обществения интерес, да отразяват различни гледни точки и да изпълняват демократичните си отговорности. Затова много от респондентите свързват медиите с една от основните функции на демократичното общество. Това показва колко високи са очакванията на албанското население към медиите. 43% от анкетираните определят дезинформацията като най-голямото предизвикателство. Участниците във фокус групата – журналисти от различни медии – свързват недостатъците в социалната отговорност на медиите преди всичко с икономическия натиск, политическата обвързаност на медийната среда и произтичащата от това загуба на обществено доверие. Анализ на механизмите за надзор и медийната саморегулация Докато първото изследване показва как обществеността възприема медиите, второто разглежда причините, поради които съществуващите механизми за надзор до голяма степен не успяват да отстранят тези недостатъци. Белина Будини и Анжеза Джаферай от Европейския университет в Тирана анализират системата за медийна саморегулация в Албания и в изследване, публикувано през 2026 г. в Frontiers in Communication, озаглавено „Медийната саморегулация в Албания, 2018–2025 г.: институции, практики и механизми за разглеждане на жалби“.[3] Те използват метода на проследяване на причинно-следствени процеси за проверка на теории (Theory-Testing Process Tracing). В анализа на документалния корпус са приложени три класически качествени теста за доказателства: тестът „обръч“ (Hoop Test), тестът „димящо оръжие“ (Smoking Gun Test) и тестът „сламка на вятъра“ (Straw-in-the-Wind Test). Източниците включват етични кодекси, институционни правилници, решения по жалби, бюлетини на регулатора и доклади на ЕС, Съвета на Европа и ОССЕ. Казуси от практиката Изследвани са три случая. Първият обхваща поредица от решения на доброволните организации Албански медиен съвет (AMC) и Алианс за етични медии (Alliance for Ethical Media – AEM) от 2025 г., свързани с жалби относно редакционното отразяване в онлайн медиите и нарушения на личните права. Вторият включва поредица от жалби, подадени до държавния регулативен орган AMA в периода 2023–2024 г., които водят до предупреждения и глоби за популярни риалити и токшоу предавания с голяма аудитория. Третият разглежда политическия процес около така наречения „пакет срещу клеветата“ от 2019 до 2024 г. – законодателна инициатива, целяща да разшири държавния надзор върху широк кръг онлайн издания.[4] Констатации и ограничения на регулирането Резултатите очертават сложна картина. Доброволният Съвет по печата (AMC/AEM) публикува мотивирани решения, достъпни за обществеността. Липсва обаче механизъм, чрез който да се провери дали съответните медии ги изпълняват. Държавният регулативен орган AMA действа по-скоро реактивно, но и по-бързо. През 2023 г. той получава 390 жалби – най-големия годишен брой, регистриран до този момент, а през 2024 г. – още 349. И през двете години гражданите са най-голямата група податели на жалби. През 2024 г. AMA установява също 241 случая на съдържание, което потенциално не отговаря на изискванията, квалифицира 77 от тях като нарушения и издава 52 предупреждения и 15 глоби. Правомощията на AMA обаче се ограничават до аудиовизуалните медии. Онлайн медиите, в които етичните нарушения се срещат особено често, до голяма степен остават извън обхвата на регулиране. Пакетът срещу клеветата, който трябваше да запълни тази празнина, се провали. Президентът наложи вето върху него, а Венецианската комисия – консултативният правен орган на Съвета на Европа по конституционни въпроси – разкритикува прекалено широкия му обхват, липсата на независимост на предвидения регулативен орган и непропорционално високите санкции. През 2022 г. законодателният пакет беше оттеглен. В класацията за свобода на печата на „Репортери без граници“ (RSF) за 2026 г. Албания заема 83-то място от общо 180 държави. Това е леко

От доверие в медиите към доверие в личностите: журналистът 2.0 като инфлуенсър Барбора Щепанова Медийната среда претърпя съществена трансформация през последните няколко десетилетия. Независимо дали става дума за промяната на моделите на финансиране (реклама, абонаменти, преминаване към онлайн формати), за превръщането на потребителите в създатели на съдържание чрез социалните мрежи или за общото нарастване на несигурността и влошаването на условията на труд в журналистическата професия, тези промени не протичат изолирано. Те взаимно се усилват и създават среда, в която традиционната роля на журналиста се променя из основи. Днес журналистите все повече разчитат на самите себе си. Често работят като свободни професионалисти или като самостоятелно заети лица, получават заплащане за всяка отделна статия и нямат гарантирани доходи. Същевременно са подложени на все по-силен натиск да доказват собствената си значимост. Като потребители вече не следим преди всичко медийните издания, на които имаме доверие. Вместо това обръщаме внимание на конкретни лица от техните редакции и свързваме с тях успехите на разследващата им работа. Например името на Здислава Покорна се споменава в публикациите, които отразява, по-често от името на самото издание Deník N. А когато слушаме подкаст на дадена медия, често го правим заради неговия водещ. Информационно претоварване Наред с това традиционните медии вече се конкурират с нов тип участници в информационното пространство – инфлуенсърите. И нямам предвид модните блогъри (макар че и тук се наблюдава промяна: стилистите представят тенденциите чрез собствените си канали, а дизайнерите публикуват „прессъобщения“в личните си профили). Става дума за профили с конкретна тематична насоченост, които предоставят качествена информация. Такива са например @jsemvobraze, който се фокусира върху ежедневното отразяване на новините; @shlukbunek – образователна медия, посветена на екологичните теми; информационни канали с образователна насоченост като @kovy, посветен на актуалните събития; както и безброй подкасти, които канят гости и възпроизвеждат традиционния журналистически формат на интервюто. Още преди време Хенри Дженкинс точно описва тази промяна чрез понятието participatory culture („култура на участието“), което обозначава прехода от пасивна аудитория към активни създатели на съдържание (https://www.ebsco.com/research-starters/communication-and-mass-media/participatory-culture/). По сходен начин Аксел Брунс описва явлението produsage – сливането на потреблението и производството на съдържание, при което границата между потребител и създател се размива (https://produsage.org/files/Produsage%20(Creativity%20and%20Cognition%202007).pdf). Това, което наблюдаваме днес в чешката медийна среда, е практическото приложение на тези теоретични концепции. Редакторът се превръща в бранд Нови медийни издания като heyfomo.cz успяват по-добре да се адаптират към тези нови условия. Със своята естетика и подход сайтът черпи вдъхновение от инфлуенсърите, като същевременно изгражда разпознаваемост на собствените си редактори: отбелязва ги в публикациите, поставя линкове към профилите им в социалните мрежи под статиите вместо имената им и ги превръща в разпознаваеми лица на медията. На сайта има специална секция, посветена на тях – „Fomo creators“. Това показва, че и самите те осъзнават, че понятията „редактор“ или „журналист“ вече не обхващат всички дейности на сътрудниците им, които все повече възприемат като създатели на съдържание и автори. Подобни усилия се наблюдават и в по-традиционните медии, макар и в по-ограничена степен. Най-често на преден план излизат редактори, специализирани в интервюта, подкасти или коментари. Разследващите журналисти се превръщат в публични лица значително по-рядко, тъй като работата им обикновено не е толкова тясно обвързана с личността на автора. За медиите е изгодно журналистите им да изграждат публично присъствие: това увеличава обхвата, значимостта, разпознаваемостта и доверието към изданието. За самите журналисти обаче мотивацията е още по-лична. Поради условията на труд – работа на свободна практика, регистрация като самостоятелно заети лица, заплащане за отделни публикации и липса на трудовоправни гаранции – много от тях живеят в условия на несигурност. Анонимният журналист има ограничени възможности да отстоява интересите си в преговорите с работодателя. Ако обаче успее да изгради собствена аудитория, той се превръща в „инфлуенсър“– човек, чиято позиция в редакционния екип е значително по-трудно заменима. Журналистиката на инфлуенсърите – нова стратегия за оцеляване Журналистът инфлуенсър привлича аудитория, по-лесно може да бъде популяризиран и често е в състояние да създава собствени формати – интервюта, коментари или подкасти. Подобно съдържание може и по-лесно да бъде монетизирано, например чрез платформи като Herohero или Patreon. За редакцията този тип журналист е ценен актив, а за самия него – начин да повиши собствената си сигурност и автономия. Това е професионален журналист, който наред с работата си за дадена редакция изгражда собствени канали за разпространение в социалните мрежи и предлага съдържание, основано на експертни познания, личен бранд и пряка връзка с аудиторията. Но има и уловка. Не всеки журналист е готов да навлезе в тази сфера по лични, професионални или етични причини. Наред с предимствата „инфлуенсъризацията“ на журналистиката носи и съществени недостатъци: загуба на професионалната анонимност, излагане на личния живот на публичност, повишен риск от лични нападки и бърза поляризация на аудиторията. И най-важното – изграждането на собствен канал отнема изключително много време. Само с писането на качествени статии няма да спечелите последователи. Трябва да създадете среда, в която тези статии да достигат до хората, а това изисква редакционна работа по съдържанието, визуален стил, монтаж, кратки видеоклипове, взаимодействие с аудиторията и коментиране на публикациите на други създатели на съдържание и политици. С други думи, за да бъде забелязана журналистиката ви, първо трябва да превърнете самите себе си в инфлуенсър. Честмир Стракати като пример Един от най-често посочваните примери е Честмир Стракати. Той започва кариерата си в традиционните медии – първо в ČT24, а по-късно в DVTV, където работи предимно зад кулисите. Превръща се в публично разпознаваемо лице едва след като се присъединява към Prostor X, където му е поверено воденето на предаване и той за първи път привлича значително обществено внимание. Стракати печели вниманието на публиката както със съдържанието, така и със стила си на водене на интервюта, но успява допълнително да разшири тази популярност чрез социалните мрежи, където публикува откъси и акценти от разговорите си. След около три години той преминава към работа на свободна практика и започва да води собствен подкаст – Čestmír (https://www.stream.cz/cestmir-strakaty-podcast). В него разполага с пълен контрол върху съдържанието, гостите и темите. Така предлага собствен подбор и интерпретация на актуалните събития и медийните теми. Подкастът става източник на приходи чрез платформата Herohero и затова е самостоятелен авторски проект, независим от традиционните медии, а не редакционен продукт на

Как журналистите се превърнаха в разследващи военни престъпления Олександра Ярошенко Само допреди няколко години украинските разследващи журналисти разобличаваха корупционни схеми, следяха имуществените декларации на държавни служители и разкриваха злоупотреби с власт. Днес много от тях се занимават с нещо съвсем различно: идентифицират руски военнослужещи, анализират сателитни изображения, проследяват депортирането на украински деца и документират свидетелствата на хора, преживели изтезания, окупация или загуба на близки. Пълномащабната война преобрази самата професия на разследващия журналист. Тази трансформация е предмет на нова научна статия на Йохана Котишова (Университетът в Амстердам, Нидерландия) и Дария Орлова (Факултетът по журналистика „Могилянска школа по журналистика“ към Националния университет „Киево-Могилянска академия“, Украйна), озаглавена OSINV vs. Core International Crimes: Practices and Professional Identities of Ukrainian Journalists, Investigators, and Researchers Investigating Atrocities („OSINV срещу основните международни престъпления: практики и професионални идентичности на украинските журналисти, разследващи и изследователи, които документират жестокости“). Авторките насочват вниманието към явление, което само преди десет години е било нишов инструмент, използван предимно от ентусиасти, а днес се е превърнало в един от основните методи за документиране на войната. Става дума за OSINV (Open Source Investigations) – разследвания, основани на открити източници. Социалните мрежи, каналите в Telegram, сателитните данни, геолокацията на снимки и видеозаписи и публично достъпните бази данни все по-често се използват като инструменти за установяване на факти, които потенциално могат да послужат в съдебни процеси за военни престъпления. Изследването се основава на интервюта с украински журналисти, изследователи и представители на правозащитни организации, които документират международни престъпления по време на руско-украинската война. Анализирайки техния опит, авторките показват как се променя професионалната самоидентификация на хората, които използват тези инструменти. Днес разследванията на военни престъпления често не започват на мястото на инцидента, а пред компютъра. Журналистите анализират руските социални мрежи, търсят следи от военни подразделения, проверяват маршрутите на военната техника и сглобяват десетки отделни фрагменти от дигитална информация. Откритите източници осигуряват достъп до данни от територии, до които независимите журналисти не могат да достигнат физически. Докато окупираните земи остават затворени за медиите, дигиталните следи продължават да бъдат достъпни за анализ. Ето защо OSINV все по-често се посочва като средство за преодоляване на „мъглата на войната“. Статията обаче убедително показва, че технологиите не са заменили традиционната журналистика. Интервютата със свидетели, посещенията на място и разговорите с пострадали, военнослужещи и експерти остават ключови елементи от работата. Нито едно сателитно изображение не може да предаде преживяното от даден човек така, както самият той може да го разкаже. Дори най-точните дигитални данни се нуждаят от човешки контекст. Участниците в изследването подчертават, че откритите източници помагат за разкриването на фактите, но само свидетелствата позволяват да разберем тяхното значение. Журналистите все по-често си сътрудничат с прокурори, правозащитници и международни организации, обменят информация и усвояват подходите и принципите на международното хуманитарно право. Те обаче не са готови да се превърнат в разследващи или прокурори. Въпреки общата цел – установяването на истината, журналистите настояват да запазят професионалната си автономия и правото да работят съобразно собствените си професионални стандарти. Най-дълбоките промени обаче настъпват не на технологично, а на професионално равнище – в самата идентичност на журналиста. Журналистът, който разследва военни престъпления, вече не е просто наблюдател. Той или тя едновременно изпълнява ролята на изследовател, детектив, архивист, защитник на обществения интерес и посредник между пострадалите и аудиторията. Работата му се превръща в част от борбата за справедливост и съхраняването на паметта. В този смисъл журналистиката все по-тясно се преплита с правозащитната дейност. Участниците в изследването говорят и за мотивите, които ги движат. За много от тях документирането на военните престъпления се е превърнало в личен отговор на войната. Докато войниците защитават страната с оръжие, журналистите се стремят да я защитят чрез установяване на фактите и съхраняване на доказателствата. В техните разкази професионалният дълг често се слива с гражданската отговорност, а желанието да информират обществото – със стремежа да допринесат за постигането на справедливост. Участниците в изследването описват работата с открити източници като процес на сглобяване на пъзел, търсене на скрити връзки и решаване на сложни интелектуални задачи. Един от анкетираните дори отбелязва, че много от разследващите „обичат игрите“. Именно тук обаче възниква сериозно етично напрежение: самият процес наподобява приключение или детективска игра, докато предметът на разследването са убийства, изтезания, депортации и други военни престъпления. Журналистът или изследователят, работещ с OSINV, изпитва професионално удовлетворение, когато успее да идентифицира дадено лице, да установи местоположението на обект или да възстанови последователността на събитията. Но зад всяко открито „парче от пъзела“стои човешка трагедия. Дигиталните разследвания съчетават две логики, които на пръв поглед изглеждат несъвместими: вълнението от интелектуалното търсене и моралната отговорност за документирането на страданието. OSINV превръща търсенето на истината в своеобразен процес на подреждане на мозайка, чийто резултат може да се превърне  в доказателство за бъдещо правосъдие и в средство за съхраняване на паметта за жертвите на войната. Същевременно нараства значението на международната солидарност. Журналистите активно си сътрудничат с колеги от други държави, обменят методологии, създават съвместни архиви и усъвършенстват дигиталните инструменти за разследване. Украйна постепенно се превръща в един от световните центрове за развитие на практики за документиране на военни престъпления. Опитът, който се натрупва днес в условията на война, вече се използва и може да бъде прилаган в бъдеще при разследването на престъпления в други конфликти по света. Докато обществото е свикнало да обсъжда промените във военната сфера, политиката или икономиката, авторките насочват вниманието към трансформациите в една друга област – журналистиката. Историята на OSINV в Украйна е история за това как една професия, традиционно призвана да отразява събитията, постепенно започва да играе роля и в установяването на историческата истина за тях.

Китай и Русия: Пропаганден или стратегически съюз? Сузане Фенглер Русия и Китай обичат да се представят като партньори в съпротивата срещу световния ред, доминиран от Запада. Но дали техните международни държавни медии действително разказват една и съща история за войната в Украйна? Мащабен анализ на близо 100 000 видеоклипа, представен в началото на септември на конференцията на Европейската асоциация за изследвания и образование в областта на комуникациите (ECREA) в Бърно, показва, че руската медия RT и китайската CGTN не разпространяват единна пропаганда. Вместо това китайската медия избирателно възприема определени руски позиции, променя тона им и ги адаптира към собствените си външнополитически интереси. Проучването, озаглавено „Съгласуване на руските и китайските наративи в международното излъчване: случаят с руската инвазия в Украйна“, проведено от Дани Мадрид-Моралес и Иля Яблоков от Университета в Шефилд и Айбюке Аталай от Университета в Глазгоу, твърди, че не става въпрос за пропаганден съюз, а за стратегическо укрепване. Изследването опровергава схващането, че Русия и Китай образуват единен медиен пропаганден фронт. Техните международни медии следват различни приоритети, комуникационни стилове и национални интереси. Въпреки това наративите им не са напълно отделни. CGTN подсилва избрани руски интерпретации – по-специално критиката към западните двойни стандарти, санкциите и хегемонията на САЩ. При това изявленията се смекчават и вграждат в китайския наратив за стабилност, миролюбие и отговорна глобална политика. RT от друга страна почти не възприема китайския начин на самопредставяне. Тук „стратегическото подсилване“ описва нова форма на сътрудничество между авторитарни медии: нито равноправно партньорство, нито напълно координирана пропаганда, а по-скоро селективно и асиметрично разпространение на наративи. Това разграничение е важно за анализа на дезинформацията на международното поле: проблематичните обяснения невинаги се разпространяват като дословно предавани послания или видимо координирани кампании. Те могат да променят тона, аргументацията и журналистическото си представяне, докато политическото им ядро ​​остава непроменено. В този случай по-слабата сила създава по-агресивните интерпретации. По-силната сила от своя страна решава кои от тях да бъдат направени така, че да бъдат приемливи.