Европейска журналистическа обсерватория (EJO) – Публикации февруари 2026 г.

/ Европейски новини / 

ЕЖО 

Мислене със звук и образи: аудиовизуални есета като различен начин за представяне на научна работа

Щепан Шанда

„Няма нищо спонтанно, нищо естествено в човешките желания“заявява словенският философ Славой Жижек в типичния си стил. Вместо университетска лекционна зала обаче, той стои в костюм пред червена завеса, която наподобява известната Червена стая от мистериозния сериал „Туин Пийкс.“ Това е една от сцените от филма „Пътеводител за киното на перверзника“(2006 г.), режисиран от Софи Файнс, в който Жижек, използвайки различни примери, представя психоаналитична интерпретация на редица известни и по-малко известни елементи от световното кино.

Не е нужно обаче да сте ексцентричен мислител като Жижек. Нито пък е нужно да имате достъп до почти неограничения архив на BBC, както прави британският документалист Адам Къртис, който създава колажи от идеи и коментари за настоящето, използвайки исторически кадри, за да предаде своите прозрения по аудиовизуален начин. Дигитализацията наред с други неща донесе по-голяма достъпност до филмови и аудиовизуални материали като цяло, както и лекотата на редактиране и манипулиране на такова съдържание. Това доведе до появата на специфичен жанр на аудиовизуалното есе или видео есето, както понякога се нарича, коeто сега се използва и от академичната общност за представяне на нейните изследвания.

Визуалното мислене като научен метод

„То се основава на по-старата традиция на мислене в движещи се изображения или работа с движещи се изображения, които мислят сами за себе си. Примери за това са проекти на теоретици като Лора Мълви и Питър Уолън“, обяснява Вероника Ханакова, докторант в Института за информационни изследвания и библиотечно дело към Факултета по изкуства на Карловия университет (ÚISK FF UK), която сама продуцира видео есета. Тя споменава и за други ранни пионери на този формат като критика Джон Бергер и неговия сериал по BBC „Начини на виждане“, както и артистичната общност.

Самата Ханакова е вдъхновена да прави видео есета от проекта „Телевизионен речник“, за който си партнира с филмовия учен Иржи Ангер, за да създадат есе за телевизионния сериал „Водник“. След това Иржи организира платформа за публикуване на аудиовизуални есета в кинофилски стил за „Филм и време“, както и научнопопулярни и изследователски есета за Чешкия национален филмов архив (NFA) и секцията „Контексти“ на уебсайта му „Филмов преглед.“ „Заедно с други хора от Филмовите изследвания в Карловия университет (Луси Форманкова, Яхим Шидлак, Ян Кинцл и др.), създадохме аудиовизуални есета за чешки филми“, описва тя, добавяйки, че са работили и с материали на Чешките национални филмови архиви (NFA), които не са били достъпни за обществеността, като по този начин са ги представили на по-широка аудитория. Тя поставя продукцията им в контекста на практически ориентирана изследователска област, чиито резултати не са традиционни научни трудове.

Филмово есе „Агон“

Нико Карпентиер от ICSJ във Факултета по социални науки на Карловия университет също споменава аудиовизуалната продукция като друг начин за представяне на академична работа и споделянето ѝ, когато говори за новото си филмово есе „Агон“, което е част от европейския изследователски проект MeDeMAP.

„Това работи като разпространение, което е доста важно в изследователските проекти. Опитваме се да вкараме филмови есета в кината и на филмови фестивали, което е много трудно, защото е хибриден формат, съчетаващ академична и художествена работа. А хибридите не винаги се приемат лесно. Затова се опитваме да използваме академични издания, които публикуват такива резултати, но също така и художествено разпространение,“ казва медийният учен, като описва процеса, в който участва в момента.

През 2025 г. той и Джефри Уимър публикуваха книгата „Демокрация и медии в Европа“, а ключовите ѝ теми бяха използвани заедно с докторантите Али Минанто и Джон Сани Пурванто при създаването на филмовото есе „Агон: Конструкции на демокрацията“, чиято премиера беше на 22 октомври в кино Понрепо в Прага.

Този формат наистина може да достигне до публика, която иначе не чете академични списания – филмовият фестивал в Мариенбад има своя собствена секция за видео есета, сърежисирана от Вероника Ханакова. Самата тя споменава мултижанрови събития в чешки контекст като например Фестивала на филмовата анимация и съвременното изкуство и Academia Film Olomouc. Тя също така посочва, че тези аудиовизуални есета могат да намерят място в галерии.

Когато една книга не е достатъчна

Това обаче означава и съвсем различен начин на мислене за собствената работа, тъй като комуникацията чрез аудиовизуални произведения включва разнообразни практически и теоретични подходи. „Всъщност можете да изразите различни неща, използвайки различни начини на комуникация. Не бива да спираме да бъдем учени, но трябва да бъдем по-креативни в производството и комуникацията на знания“, почертава Карпентиер. Въпреки че създаването на аудиовизуални есета е тясно свързано с филмовите изследвания или широко разбираните медийни изследвания, то също така се възползва от мултидисциплинарния подход.

Един пример е видеото „Цикли на труда“, създадено от Иржи Ангер и Вероника Ханакова в сътрудничество с Мартин Тремчимски от Института по социология на Чешката академия на науките, което се фокусира върху невидимия и репродуктивен труд. Разнообразието е очевидно и в списанията, където могат се намерят аудиовизуални есета като например новите медии Digital Humanities Quarterly или [in]Transition, феминистко-теоретичните Feminist Media Histories и MAI: Feminism & Visual Culture, или общите аудиовизуални NECSUS, Movie: A Journal of Film Criticism или Czech Iluminace.

В антологията „Практическа естетика“теоретикът и философ Бернд Херзонгерат посочва, че формалният подход не означава непременно да се мисли за естетиката възможно най-рационално, което се изразява чрез писмен и de facto строго линеен текст, а по-скоро да се позволи на човек да бъде воден и да мисли заедно с отделни формати, независимо дали става въпрос за изображение, звук или аудиовизуални продукти. Вероника Ханакова припомня пример от собствената си практика – създаването на аудиовизуално есе за т. нар. „звездно изтриване“.

„Почти нищо не е писано за това явление, следователно аудиовизуалният компонент беше от решаващо значение, за да се покаже какъв вид обект е той. Едва тогава беше възможно да се задълбочим в неговата история, но и в последиците от „звездното изтриване“ за историята на редактирането. В същото време се интересувахме дали то ни позволява да разглеждаме редактирането не като нещо чисто утилитарно, а като нещо игриво, противоречащо на логиката на автоматизацията. В текстова форма би трябвало да създадем широка и описателна основа, преди да можем да се потопим в изследователския въпрос, което би означавало, че самото проучване няма да е достатъчно и ще трябва да обмислим книжен проект“, обяснява тя мисловния процес зад аудиовизуалното есе „Завръщането на звездното изтриване“.

Нико Карпентиер, разбира се, трябваше да продължи в обратната посока – в края на краищата той използваше вече написан текст като източник на вдъхновение. Въпреки това дори екипът от автори временно изостави писмения текст като средство за изразяване. „В началото Али, Сани и аз започнахме да мислим как да изразим основните идеи на книгата визуално. Създадохме им сценарии, които веднага ни позволиха да мислим визуално. Едва чрез диалог за тези сценарии финалният сценарий започна да се оформя. Превеждането на един тип текст в друг – книга в сценарий – би било трудно и рисковано. Искахме да защитим филма като жанр от класифицирането като книга“, казва Нико Карпентиер, описвайки творческия процес зад филма „Агон“.

По-добре да се провалиш

Ако социалните медии доминират днешната медийна диета (поне в Европа), с нарастващо предпочитание към аудиовизуално съдържание, можем да възприемем и формата на видео есето като уникален и по някакъв начин изненадващ принос към нашата съвременна комуникационна култура. Мултимедийният му характер често поражда опасения дали не е твърде повърхностен.

„Често се използва доста съмнителен аргумент, твърдейки, че по-младото поколение не може да задържи вниманието си повече от тридесет секунди. Това не само е широко обобщение, но и предполага, че хората са замръзнали във времето и че комуникационните им нужди никога няма да се променят“, коментира Нико Карпентиер.

Освен това, аудиовизуалните есета показват, че дори видеото може да се използва за задълбочено изследване на теми, въпреки че то може да се сблъска с проблеми, породени от регулирането на платформите като YouTube, където големи медийни корпорации следят използването на материали, върху които притежават правата и могат да блокират видеоклиповете.

Въпреки че този платформен характер е усложнил публикуването на аудиовизуални есета по много начини – Вероника Ханакова също споменава необходимостта от предлагането им чрез различни канали – има нарастващ интерес към тяхното създаване. „Работата с видео се разглежда положително не само от гледна точка на изследванията, но и като педагогически инструмент или за целите на популяризирането на изследванията на различни социални и други платформи“, казва изследователката, която е изнасяла лекции за тези възможности и в родния си институт.

„Важно е да се отбележи известният и често повтарян цитат на Самюъл Бекет: „Някога съм опитвал. Някога съм се провалял. Няма значение. Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“ Неформалното ми образование ми дава може би малко повече пространство да развия собствен стил и език, което също оценявам, защото означава, че не е нужно да се придържам твърде стриктно към конвенциите“, добавя Нико Карпентиер по въпроса за различните умения, необходими за аудиовизуалното производство.

Именно ниската летва на днешните възможности за създаване и редактиране на аудиовизуални материали ни изкушава да се опитаме да представим темата си по различен начин или да включим аудиовизуалното есе като един от възможните резултати, когато кандидатстваме за грант. Те могат да бъдат използвани за откриване на нови прозрения не само за научната общност и по-широката аудитория, но и за самите нас.

Социалните роботи като нови болногледачи?

Ноеми Дудаш

Благодарение на технологичния напредък роботите се използват във все повече сектори, за да помагат на хората в работата им. В допълнение към индустриалните роботи има и друг вид, които могат да изпълняват специално задачи, ориентирани към човека: социални роботи. Как се използват тези видове роботи в грижите за възрастни хора и в здравеопазването? Потърсихме отговор на този въпрос преди всичко, като взехме предвид етичните проблеми, свързани с темата, както и как медиите популяризират тази форма на роботика.

Социални роботи в грижите за възрастни хора

В застаряващите общества като Унгария нарастващият брой възрастни хора често може да създава проблеми, тъй като няма достатъчно хора, които да се грижат за тях. Самотата също играе важна роля в това явление. Затова една от целите на експертите е да използват социалните роботи като партньори за разговор за самотни възрастни хора. Освен това те могат да помагат на болногледачите, като подкрепят засегнатите при изпълнението на определени всекидневни задачи. Примерите включват обслужващата функция на роботите или помощ при пране.

Унгарски университети като ELTE и Университетът в Дебрецен също участват в международни сътрудничества по тази тема. В Сомбатхей те работят по преподаването на унгарски език на робот, разработен като част от международен проект, който изследователите възнамеряват да използват специално като партньор в разговора. Друг пример е Пепър, който въпреки че често се използва като робот за обслужване на клиенти, вече е намерил място в старчески домове в Германия.

Социални роботи в здравеопазването

Друга важна област за социалната роботика е здравеопазването. Тези роботи могат да улеснят грижите както за възрастни хора, така и за пациенти. Освен че помагат за наблюдение на състоянието на пациентите, те могат да изпълняват и задачи като преместване и повдигане на пациенти. Проектират се и роботи, които да помагат на болничните медицински сестри в работата им и да забавляват пациентите.

Един пример за робот, използван в здравеопазването, е Паро, робот-бебе тюлен, разработен в Япония. Според експерти този робот може да има ефект, подобен на терапевтичните животни и често се използва при пациенти, страдащи от деменция.

В допълнение към направеното от Паро друг добър пример за използването на тези роботи в здравеопазването е, че по време на пандемията от Covid-19 те спомогнаха за намаляване на броя на личните срещи например като измерваха телесната температура на пациентите вместо това да извършват хората. Освен това те правеха UV дезинфекция в здравни заведения и напомняха на пациентите да спазват правилата.

Предизвикателства и етични въпроси

В допълнение към социалната полезност не могат да бъдат пренебрегнати и потенциалните трудности. Една от тях е, че въпреки че използването на социални роботи в грижите за възрастни хора е осъществима идея, често членовете на тази възрастова група са най-неохотни да възприемат определени технологични иновации, включително социални роботи.

Друг проблем, който възниква, е въпросът за етиката. Философът Йохана Зайбт смята, че е необходимо интердисциплинарно сътрудничество за разработване на социални роботи в рамките на проекти, които се фокусират и върху социално-културни аспекти. Тя споменава, че на социалните и хуманитарните науки също трябва да се даде важна роля в процеса на разработване. Д-р Оливър Корн е друг учен, който повдига етични въпроси като например дали имитирането на човешки емоции от социалните роботи е лъжа. И двамата изследователи подчертават, че външният вид на тези роботи играе важна роля.

В отделни изследвания са направени и специфични заключения по темата за етиката. Например въз основа на чуждестранен опит е наблюдавано, че хората са най-склонни да се привързват и да приемат роботи, които се държат по-скоро като домашни любимци.

Интересно е, че проучване на катедрата по етология на ELTE стига до същото заключение. Изследването на Корн установи, че самите експерти не са съгласни по много етични въпроси. Въпреки това сред анкетираните от него е общоприето, че медицинските задачи, като пране и смяна на бельото на леглото на пациенти, трябва да продължат да се изпълняват от хора.

Медиите като рекламен инструмент

Струва си да се спомене и как разработчиците използват медиите, за да повишат осведомеността за социалните роботи. Идеята за механични устройства, които помагат на хората, в никакъв случай не е нова, тъй като се е появила още в древността. Споменаването на социални роботи в медийни текстове също не е изобретение на 21-ви век. Роботите често са част от научната фантастика като човешки помощници например героите C-3PO и R2D2 от „Междузвездни войни“. Днес обаче има и медийни продукти за социални роботи, които се основават на реалността, а не на измислицата.

Едно такова произведение, създадено с рекламна цел, е комиксът на д-р Оливър Корн. Произведението представя социалната роботика в контекста на детективска история и включва реални примери и резултати от изследванията на Корн. Друг пример е филмът „Здравей, изкуствен интелект!“, в който се появява и гореспоменатият робот Пепър. Тук Пепър е събеседник на баба, за да не се чувства възрастната дама твърде самотна. Оказва се обаче, че Пепър не винаги се интересува от темите, повдигнати от бабата, така че филмът всъщност повдига проблем, който може да възникне.

Това е само началото…

Както видяхме, социалните роботи вече се използват в няколко области, за да помагат на хората, но както посочват изследователи, все още има място за подобрение. Етичните съображения не могат да бъдат пренебрегнати и е необходимо сътрудничество между няколко научни области, за да се създадат възможно най-оптималните „роботи компаньони“. Все още сме едва в началото на развитието на социалната роботика и само времето ще покаже колко широко разпространени ще станат тези иновации и колко успешни ще бъдат те в крайна сметка.